Ралица от „Фермата“ с болезнена изповед: Кирил е черен в душата!

Ралица е спокоен, уравновесен и цветен човек – перфектното съчетание между старото и новото. Поведението й във „Фермата“ отразява и начина, по който живее извън нея. Нейният труд получава признание на швейцарско биенале по керамика, където тя е отличена сред 818 кандидати от 44 страни. Получава покани от президентите Плевнелиев и Радев за приемите в резиденция Бояна по случай 24-и май.

Ето какво сподели Ралица в интервю за „Блиц“.

– Ралица, бързо ли се върна в познатата реалност след „Фермата“ или ти трябваше известно време да излезеш от стопанството?

 

– До някаква степен се върнах в реалността, но не на 100%, поне докато не приключат излъчванията и емоциите, които ме държат още мислено вътре. Неизбежно е (усмихва се). Освен това навсякъде около мен хората говорят само за това и наистина няма как да изляза съзнателно изцяло от „Фермата“ все още, но се опитвам.

– След като излезе сподели, че не ти е достигнала силна воля при последната битка, но също така и че не си имала търпение да се върнеш обратно в своя свят…

– Точно така беше, да. Стана така, защото още при влизането си аз нямах за цел да се боря за голямата награда, нито да оставам до края. Моята представа беше да изкарам вътре достатъчно време, да видя всичко, да го почувствам, да се запозная с нови и прекрасни хора, да свърша доста задачи. Но не се получи така и останах почти до края. Като видях кои хора остават, кои са жените, които ще се борят във финала, ми беше ясен развоя на събитията. Просто загубих мотивация, нямаше какво повече да направя. Беше и много дъждовно времето, нямаше какво толкова да се работи, и малко се чувствах безполезна там. Можеше да отложа излизането си с още една седмица, като гласувам за женски дуел, но нямаше смисъл да го правя, просто усетих, че това е момента.

 

В крайна сметка излязох на Арената с мисълта: или всичко, или нищо. В никакъв случай не съм се отказвала от битката. Исках или да си тръгна по найбързия начин, или да стана „Фермер на седмицата“, нещо да се случва, а не просто да присъствам, без да мога да направя нещо.

От друга страна, много исках вече да мога да вляза и да се изкъпя без бански, да пуша нормални цигари, да си видя близките, бизнеса (усмихва се). Усещането, когато накрая си стягах багажа – тъй като всеки преди битка го прави – беше едно такова блажено, прекрасно, че направо ме изпълни. Мисълта, че съм на една крачка от вкъщи, ми подейства много добре и ме мотивира да се боря истински. Защото всъщност победителите в битките са не толкова физически подготвените хора, колкото силно мотивираните. А при мен накрая мотивацията не беше на нужното ниво.

– Кое те разочарова най-много?

 

– Аз все пак се занимавам с много традиционно български занаят – керамиката и това е моят свят. Там, където се чувствам найкомфортно и с хора, които харесват и това, което правя, и мен като човек. Сигурно щеше да ми бъде прекрасно, ако бях срещнала такива хора и във „Фермата“, но в един момент започнах да се чувствам не на място, не харесвана, обсъждана заради това, което правя. Чувствах се виновна, че едва ли не нищо не правя като работя… някак неоценена. Това ми вкара и горчивина в преживяването.

Иначе със сигурност щях да се боря и повече, за да остана, но когато се намираш в ситуация, в която хората са настроени срещу теб, не изпитваш нужда нито да се обясняваш, нито да се доказваш. Оказва се, че аз не съм се научила да контактувам словесно с такива хора, като Ивайло, например. Просто защото не ми се е налагало в живота. И нямам изграден начин да се справя с тях. Затова и не изпитвах нужда да се защитя срещу тях, когато ме нападаха, защото започнеш ли по техния начин, им слизаш на нивото, пък аз нямах такова намерение. Много неприятно се получи. Не съм се чувствала така от години – последно от пубертетските си години, когато все още си много чувствителен и те нараняват някакви хора.

Не вярвах, че във „Фермата“ ще срещна толкова агресивни хора, които се хранят с това и изпитват удоволствие да го правят. Ако си малко поразумен, ще осмислиш, че това нито е красиво, нито ще постигне нещо градивно за нататък.

– А какво има на другата крайност, положителната, ако има такава, разбира се?

 

– Преживяването да си във „Фермата“ е прекрасно. Всичките тези традиции и обичаи, към които се връщаш, са нещо несравнимо като усещане. Самата възможност да можеш да съпреживееш това, да се докоснеш до него, дори и до чисто селския труд, който лично на мен ми е много на сърце. Всичко беше прекрасно с изключение на хората.

– Съвсем ли нямаше никой, с който да успееш да се съчетаеш като мироглед и ценностна система?

– Не, имаше, но то си пролича и по начина, по който се бяхме групирали. Въпреки че поголемият лагер бяха много по-задружни и наистина бяха съмишленици и в думите, и в действията си. Докато при нас всеки си беше индивидуалист, ние не бяхме група. Нямаше как да се обединим, за да бъдем по-силни заедно.

Георги, например, е много земен, практичен човек – в него виждаш истинските ценности на живота, без превземки, без преструвки.

 

В Живка пък видях един истински бачкатор – толкова оправна жена, с която мисля, че успяхме да се докоснем, въпреки че тя още в началото заяви, че не влиза във формата, за да създава приятелства и даже се пази от това. И сега продължаваме да се чуваме, и винаги има какво да си кажем.

Няма как да не спомена и Ваня, която е много слънчево момиче, просто малко повече се влияе. Ще порасне (усмихва се). Тя много се влияе от чуждото мнение, примерно от това на родителите си, но ние продължаваме да си я обичаме.

Важно е да виждаме във всеки хубавото, знаейки, че всеки има и лоша, и хубава страна. Не като Кирил, при когото негативното вземаше връх. При Ивайло провокациите поскоро бяха на ниво „чесане на езика“ – той не е толкова черен в душата си, просто обича да провокира, да проследява след това реакциите, да се стигне до един красив спор. Докато Кирил просто си е черен в душата, така го усещам. Но добре, че има и такива хора, иначе няма как да направим разликата, нито да се замислим дотолкова.

– Има ли някаква приемственост между това, с което се занимаваш в реалния си живот и участието във „Фермата“?

 

– Има, да, определено. Мога да кажа, че това, с което се занимавам, е една много щастлива професия. Нещо, което никога не ти тежи. Когато създаваш нещо с ръцете си, влагаш много енергия, душа, любов. Правиш нещо красиво, което те радва, когато го изработиш. А още поголяма е наградата, когато то радва и други хора. Тук не е въпроса да изработиш някакъв съд, който човек да ползва. Всеки може да отиде и да си купи всичко – метално канче, най-обикновена китайска чаша, каквото и да е. Но не! Радвам се, че има хора и в България, и по света, които ценят ръчния труд – в който се усеща цялата енергия. Този съд след това грее, той е различен и уникален. И друго е ясно – занаятчиите никога няма да станем богати, но това, което този труд носи, е много поценно.

– Помниш ли кога избра да продължиш фамилната традиция с керамиката?

– О, никога не съм се замисляла реално с какво ще се занимавам в живота си. Просто съм знаела от малка. Може би баща ми е водел такава политика, защото аз съм израснала в грънчарските ателиета (смее се). Даже не знам в кой момент точно съм се научила да точа на грънчарско колело, а това по принцип е много трудно. Например, за човек, който не е пипал глина, му отнема около 3 месеца по 8 часа на ден да се опитва и накрая може и да излезе нещо, но пак няма да е фино, изящно. Години отнема, за да станеш един добър майстор. Но явно си е и ген, който се предава през поколенията.

– Имаш 16-годишни близначки. Те имат ли вече влечение към този занаят и би ли искала да продължат традицията?

 

– О, да, бих се радвала. В Троян има художествена гимназия за приложни изкуства, в която те учат сега, която съм завършила и аз, както и моят баща, дядо прадядо преди това. Керамиката е главен специален предмет и децата ми го обожават. Това са им любимите задачи, но за съжаление са онлайн сега. Виждам в тях огромен мерак и желание. Но сега им предстоят и матури, така че залягат над другите предмети. Ще дойде обаче времето и ще продължат. Иска ми се много да ги изпратя във Франция да учат керамика, след като завършат тук, защото баба им е найдобрата учителка по френски и ще им помогне с езика. А във Франция нивото на естетика е много високо.

А дори и да попиеш от самата среда и енергия, е достатъчно, за да бъдеш след това на светлинни години като мироглед, когато се върнеш в България. Тогава би имал много поголям простор за развитие. Защото те отсега се опасяват от това, че понеже майка им е от популярните керамици в България, те винаги ще са в сянка – така, както беше с мен и баща ми. Отне ми години да се докажа, дори и в родния си град, защото хората винаги сравняваха с това, което прави баща ми. Но когато човек наистина знае какво прави и си следва пътя, хората в един момент проглеждат и го оценяват.

 

– Да се върнем накрая отново в атмосферата във „Фермата“, за да те попитам за кого стискаш палци на финала, който е след броени дни?

– Моите фаворити постепенно отпадат един по един, но сега стискам палци на Живка, която според мен е найстойностния човек на финала. Много ще се радвам тя да победи!

 

Източник: plovdiv24

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.